Може би така звучи вътрешният ни глас, когато сме в момент на психично затруднение. Справянето с душевните ни трудности е предизвикателство, което може да бъде подпомогнато обаче, стига да се осмелим да потърсим помощ. И точно когато вече сме се го направили и сме взели решение да се срещнем с вътрешната си реалност, се изправяме пред неяснотата при какъв специалист да отидем.

В действителност професионалистите, които работят в сферата на психично здраве могат да идват от съвсем различни области и въпреки, че всеки тип специалисти има своите допълнителни частни разделения, най-общо могат да бъдат изведени 4 или 5 професионални направления, чиито типични разлики е наистина добре да знаем.

Това обикновено е човекът, който ни трябва, когато искаме да потърсим психологическа помощ.

Психотерапевтите работят в различни направления, но това което ги обединява е дългогодишното им обучение в дадена терапевтична програма. Обикновено едно сериозно обучение продължава от 5 до 7 години, като то са организира в извънакадемични институти, признати и акредитирани от международните психотерапевтични общности.

Терапевтът е този, който води своя клиент по пътя на лечението, самопознанието, личностното израстване. Ако терапевтът дава съвети, това означава, че той работи на нивото на консултирането – укрепвайки силите на клиента, давайки му ресурс за справяне с належаща ситуация. Това още не е терапия обаче, но може да даде основа за бъдеща терапевтична работа. Тя от своя страна е дълговременен процес, който цели да постигне лечение и стабилна вътрешна промяна, които трудно биха били постигнати с консултиране.

Психотерапевтичното обучение, както стана ясно, е странично от университетското образование, така че такива хора могат да бъдат както психолози, така и психиатри, с уговорката, че не всички психолози са психотерапевти, както и не всички психиатри са такива.

Интересно е да се каже, че някои организации признават за терапевти и хора без университетско психологическо образование, а други – не, но това зависи от вътрешната организация на даденото терапевтично-обучително направление.

Психологът е човек, учил психология в университета.

Той не предписва лекарства и не поставя диагнози. Обикновено човек, който е бакалавър по психология, може да има широка гама от общи познания, но няма почти никакви професионални умения в каквато и да била практически ориентирана област. Изключение правят бакалаврите минали през стажове във външни институции, които са ги подготвили за работа в конкретна работна ситуация, в дадената институция (училище, ТРЗ-отдел на фирма, МВР и дрги).

След бакалавъра психолозите обикновено учат магистратура, като това повишава квалификацията им в конкретна насока: детско-юношеска психология, криминална психология, психология на здравето, клинична психология, трудова, организационна и други. Те подготвят професионалисти в определени професионални направления, за определени институции. Така например психолог в училище може да бъде както психолог бакалавър, така и магистър специализирал в детско-юношеска психология, психология на здравето, клинична или други.

Психолозите могат да имат и докторска степен, което означава, че се занимават академично с науката психология. (Образователна степен "доктор" се дава при проведени научни изследвания под ръководството на научен ръководител). Академичната психология помага на практическата дейност със своите достижения, но опитът на практикуващия не може да бъде заменен от теоретичните изследвания.

Психолозите не са терапевти само защото са психолози! Могат да бъдат, но само след допълнителното терапевтично обучение.
Психолозите не са и психиатри и не предписват хапчета – при никакви обстоятелства.

Магистър “Клинична и консултативна психология”:

По диплома, завършилите клинична и консултативна психология са специалисти по прилагането на общопсихологически и специфични принципи, методи и процедури за превенция, диагностика и терапия на интелектуални, емоционални, психични, социални и поведенчески нарушения, дискомфорт или дезадаптация, приложени към широка популация.

Те могат да работят в екипи заедно с психиатри (в болници или съдебна психиатрия например) като участват в изготвянето на експертизата за психичното състояние на пациента, както и да провеждат оценяване, диагностика, интервенция, консултиране, супервизия и администриране на обслужващи звена.

Психиатърът е лекар, специализирал психиатрия след основното си медицинско образование.
Те не са психолози. Психиатрите са единствените хора, които имат легитимното право да дават диагнозите шизофрения, психоза, депресия и прочее. Те работят в болница или на частна практика и са хората, които предписват лекарства, когато от тях има нужда. Среща с психиатър не означава задължително назначаване на медикаментозно лечение, нито поставянето на диагноза.

Психиатрите могат да бъдат и психотерапевти, но само ако са имали допълнителното обучение.

Психоаналитиците са професионалисти от различни области обединени от общото убеждение в идеите на Фройд и неговите последователи. Те са преминали процес на лична психоанализа и както психолозите и психотерапевтите, те също имат свои обучителни програми и направления.
Психоаналитици могат да бъдат както психолози и психиатри, така и хора без академично психологическо образование.

Съществуват и психоаналитично ориентирани психотерапевти и психоаналитици, като това са две различни неща. Психоаналитиците казват, че психоанализата постига терапевтичен ефект без да е терапия, а от друга страна психоаналитичните психотерапевти работят терапевтично използвайки аналитичните идеи. Разликата между тях е най-вече в метода, който следват, или иначе казано в рамката на отношението между пациента и аналитика. Идеите, които следват иначе са, може да се каже, сходни.

В България има действащи психоаналитици и действащи психоаналитично ориентирани психотерапевти.

Аналогична е ситуацията и с юнгианските аналитици убедени в идеите и възгледите на К. Г. Юнг и неговите последователи. Това е метод сроден на фройдистката психоанализа, но различаващ се от нея както теоретично, така и като практическо изпълнение.

Разликата между юнгианските аналитици и аналитично ориентирани психотерапевти е по-малка отколкото тази при психоаналитиците и психоаналитично ориентираните терапевти, но все пак със силите на теоретичното мислене такава отново може да бъде изведена.

В България има практици и от двете "разделения" на Аналитичната Психология (Юнгианската анализа).

В заключение е добре да се каже, че в избори си на специалист ние най-често се повлияваме от препоръки и лични впечатления, но все пак е добре да имаме поне обща представа за професионализацията на човека, при когото отиваме. В България все още няма закон за психотерапията и такава може да се “практикува” широко от всеки, който реши да се занимава с нещо подобно. Остава лична отговорност да се интересуваме от това кой акредитира човекът при когото отиваме, но за съжаление все още има известна доза късмет на кого ще попаднем.