“- Чувствам, че нещо не е наред.
- Изпитвам тревога
- Не мога да спя,
- Килограмите ми започнаха да се променят.
- Избягвам някои места или имам натрапливи мисли, от които не мога да се отърва и просто не “живея като другите”
- Не изпитвам удоволствие и не знам как да изляза от мястото, на което се намирам.
- Не ми върви с партньорите и винаги попадам в клопката на неподходящи хора.
- Объркан съм и ми е трудно да взема живота си в ръце.
- Не знам какво да правя и не знам при кого да отида, за да потърся помощ.”
Справянето с душевните ни трудности е предизвикателство, което може да бъде подпомогнато, стига да се осмелим да потърсим помощ. Но точно когато вече сме се го направили и сме взели решение да се срещнем с вътрешната си реалност и да се изправим пред страховете си (които не винаги се оказват толкова плашещи, колко си мислим), се изправяме пред неяснотата каква е разликата между психолог, психиатър и психотерапевт и кой точно може да ни помогне.
Психотерапевт:
Това обикновено е човекът, който ни трябва, когато искаме да потърсим психологическа помощ.
Психотерапевтите работят в различни направления, но това което ги обединява е дългогодишното им обучение в дадена терапевтична програма. Обикновено едно сериозно обучение продължава от 5 до 7 години, като то са организира в извънакадемични институти, признати и акредитирани от международните психотерапевтични общности.
Терапевтът е този, който води своя клиент по пътя на лечението, самопознанието, личностното израстване и промяна. Ако терапевтът дава съвети, това означава, че той работи на нивото на консултирането – укрепвайки силите на клиента, давайки му ресурс за справяне с належаща ситуация. Това още не е терапия обаче, но може да даде основа за бъдеща терапевтична работа. Тя от своя страна е продължителен процес, който цели да постигне лечение и стабилна вътрешна промяна, които трудно биха били постигнати с консултиране.
Психотерапевтичното обучение е странично от университетското образование, така че психотерапевти могат да бъдат както психолози, така и психиатри, с уговорката, че не всички психолози са психотерапевти, както и не всички психиатри са такива.
Интересно е да се каже, че някои организации признават за терапевти и хора без университетско психологическо образование, а други – не, но това зависи от вътрешната уредба на даденото терапевтично-обучително направление, защото закон все още няма.
Психолог:
Психологът е човек, учил психология в университета.
Той не предписва лекарства и не поставя диагнози.
Обикновено човек, който е бакалавър по психология, може да има широка гама от общи познания, но няма почти никакви професионални умения в каквато и да била практически ориентирана област. Изключение правят бакалаврите минали през стажове във външни институции, които са ги подготвили за работа в конкретна работна ситуация, в дадената институция (училище, ТРЗ-отдел на фирма, МВР и други).
След бакалавъра психолозите обикновено учат магистратура, като това повишава квалификацията им в конкретна насока: детско-юношеска психология, криминална психология, психология на здравето, клинична психология, трудова, организационна и други. Те подготвят професионалисти в определени професионални направления, за определени институции. Така например психолог в училище може да бъде както психолог бакалавър, така и магистър специализирал в детско-юношеска психология, психология на здравето, клинична или други. В момента се подготвя приемането на закон за психолозите, който ще регламентира правата и задълженията им, техните правомощия и ще съблюдава спазването на новоизработена йерархия по трудоспособностите (тоест кой кого за какво обучава и кой какво точно има право да извършва като психологическа дейност) Законът за психолозите, не е законът за психотерапията. Това са два различни закона. Психологическата работа не е психотерапия, а консултиране.
Психолозите могат да имат и докторска степен, което означава, че се занимават академично с науката психология. (Образователна степен "доктор" се дава при проведени научни изследвания под ръководството на научен ръководител). Академичната психология помага на практическата дейност със своите достижения, но опитът на практикуващия не може да бъде заменен от теоретичните изследвания.
Психолозите не са терапевти само защото са психолози!
Могат да бъдат, но само след допълнителното терапевтично обучение.
Психолозите не са и психиатри и не предписват лекарства – при никакви обстоятелства.
Магистър “Клинична и консултативна психология”:
По диплома, завършилите клинична и консултативна психология са специалисти по прилагането на общопсихологически и специфични принципи, методи и процедури за превенция, диагностика и терапия на интелектуални, емоционални, психични, социални и поведенчески нарушения, дискомфорт или дезадаптация, приложени към широка популация.
Те могат да работят в екипи заедно с психиатри (в болници или съдебна психиатрия например) като участват в изготвянето на експертизата за психичното състояние на пациента, както и да провеждат оценяване, диагностика, интервенция, консултиране, супервизия и администриране на обслужващи звена.
Психиатър:
Психиатърът е лекар, специализирал психиатрия след основното си медицинско образование.
Те не са психолози. Психиатрите са единствените хора, които имат легитимното право да дават диагнозите шизофрения, психоза, депресия и прочие. Те работят в болница или на частна практика и са хората, които предписват лекарства, когато от тях има нужда. Среща с психиатър не означава задължително назначаване на медикаментозно лечение, нито поставянето на диагноза.
Психиатрите могат да бъдат и психотерапевти, но само ако са имали допълнителното обучение.
Психоаналитик:
Психоаналитиците са професионалисти от различни области обединени от общото убеждение в идеите на Фройд и неговите последователи. Те са преминали процес на дългогодишна лична психоанализа и супервизии. Те са акредитирани от международните психоанлитични асоциации. Както психолозите и психотерапевтите, те също имат свои обучителни програми и направления.
Психоаналитици могат да бъдат както психолози и психиатри, така и хора без академично психологическо образование.
Съществуват и психоаналитично ориентирани психотерапевти и психоаналитици, като това са две различни неща. Психоаналитиците казват, че психоанализата постига терапевтичен ефект без да е терапия, а от друга страна психоаналитичните психотерапевти работят терапевтично използвайки аналитичните идеи. Разликата между тях е най-вече в метода, който следват, или иначе казано в рамката на отношението между пациента и аналитика. Идеите, които следват иначе са, може да се каже, сходни.
В България има действащи психоаналитици и действащи психоаналитично ориентирани психотерапевти.
Юнгиански аналитик:
Аналогична е ситуацията и с юнгианските аналитици убедени в идеите и възгледите на К. Г. Юнг и неговите последователи. Това е метод близък до фройдистката психоанализа, но различаващ се от нея както теоретично, така и практически. В последните десетилетия се забелязва, че занчителна част от направления в психанализите започват да преотркиват, сами за себе си, някои от идеите на Юнг, както и това, че много юнгиански школи започват да интегрират идеи от класическата психоанализа.
Разликата между юнгианските аналитици и аналитично ориентирани психотерапевти е по-малка отколкото тази при психоаналитиците и психоаналитично ориентираните терапевти, но отново, най-общо, може да бъде мислена по посока "цялостна анализа" и "психотерапия на"
В България има както практикуващи Юнгиански аналитици, така и юнгиански ориентирани психотерапевти.
Заключение:
Истината е, че в избора си на специалист ние най-често се повлияваме от препоръки и лични впечатления, но все пак е добре да имаме поне обща представа за професионализацията на човека, при когото отиваме. В България все още няма закон за психотерапията и такава може да се “практикува” широко от всеки, който реши да се занимава с нещо подобно.